Какво каза Станка Бонева

      
Барут
по миглите на слънцето,
черешови остатъци
върху костилката,
заседнала
в ребрата,
презрян прашец -
утеха
за пчелата
щях да съм,
ако останех.
      
Довиждане
до нови разстояния,
сближени от
пропусната целувка,
преплетени чрез
отчуждени думи,
втъкани в пауза:
безсилие
от обич.
      
Тогава името ми е
концертна зала.
Празна.
      
Тази есен е друга. Пълзи булевардът
по следите на ятото, скрило се в юга..
      
От небето – подгизнала мрачна мансарда –
струйки влага текат на деня ми в улука.
      
После връща се слънцето. Есента е двулика.
Пали нежни пожари от скръбта на листата.
Спотаява се в мен – миг преди да я викна –
чист и свят листопад. Тишина в старо злато.
      
С мойте образ и цвят тази есен жонглира:
светлосенки, мъгла или пъстра жарава.
И кокетно, когато тя лика ми прибира,
рошвам рижа коса. Нищо, че остарявам.
      
Сковава ручеите в себе си. Предживотно.
След смъртта.
Не може в летаргични ледници
да хвърли котва
любовта.
      
Извайва глетчери от чакане. Обръща
чаши самота
и грог с лимон, и чай с горчилки
в иглуто – къща
без земя.
      
Лавина за непредпазливите. Предсмъртна.
Но не всява страх.
Напролет преброява живите
и си отива
вместо тях.