Какво каза Рабиндранат Тагор

      
Безкраен ме създаде ти — такава бе волята ти. Толкоз пъти вече изцеждаш този крехък съд и с пресен живот го пълниш винаги.
      
Пренесъл тръстиковата свирчица през хълми и долове, ти вдъхна в нея вечно нови песни.
      
В безсмъртното докосване на дланите ти мъничкото ми сърце престъпва всички граници на радостта и ражда слово неизказано.
      
Неспирните ти дарове стигат до мен само през моите невзрачни шепи. Минават вечности, а ти все лееш и все остава място за доливане.
      
Когато ти ми заповядаш да пея, мисля, че сърцето ми от гордост ще се пръсне; поглеждам твоето лице и сълзи в очите ми напират.
      
Всичко неблагозвучно и сурово в живота ми се стапя в сладостна хармония и преклонението ми разперва крила като честита птица в полет над морето.
      
Знам, че от песнопението ми извличаш радост. Знам, че единствено като певец пристъпвам в светостта ти.
      
С крайчеца на простряното крило на песента си докосвам твоите нозе, които никога не бих се осмелил да стигна.
      
Пиян от радостта на песнопението, забравям себе си и се обръщам като към приятел към тебе, който си ми господар.
      
Ела, приятелю, не бягай, слез върху коравата земя.
Стига си сбирал сънища из здрача.
      
В небето се извиват бури, мълнии се спущат над съня ни.
Слез при обикновения живот.
      
Разкъсан е воалът на заблудите,
побързай да се подслониш между стени от груби камъни.
      
Вестта за моята любов кръжи сред пролетните цветове.
      
Сърцето ми внезапно се е пременило в зелените листа на въжделението.
      
В небето грее погледът й, но къде ли са очите й?
Целувките й са из въздуха, но устните й где са?
      
Ако нищо освен мъка няма в любовта,
за какво е любовта тогава?
      
Що за лудост е да искаш нейното сърце
само затова, че й предлагаш своето!
      
С туй желание, в кръвта ти пламнало,
и с безумието, блеснало в очите ти,
докога ще обикаляш пустошта?
      
Онзи, който има власт над себе си,
не ламти за нищо в този свят.
      
Сладкото ухание на пролетта е негово —
и цветята, и птичите песни.
Но любовта плъзва като сянка
да покрие цялата вселена,
да затъмни и живот, и младост.
      
За какво ни е тогаз мъглата,
дето помрачава битието ни?
      
Аз теб съм любил винаги в стотици образи и времена,
век подир век, в рождение подир рождение.
      
Смирения венец от песни, който сърцето ми ти сплете,
ти милостиво носеше на шията си
век подир век, в рождение подир рождение.
      
Когато слушам приказките за
отколешното минало,
за мъките на любовта в далечни времена,
за срещи и раздели от дълбока древност,
аз виждам твоя образ как се прояснява
през дрезгавия мрак на вечността
и засиява там като звезда, завинаги
побита в паметта на Цялото.
      
Ний с теб доплавахме по две сродени течения на любовта,
които бликат от най-съкровените недра на Безначалното.
      
Играхме с теб в съдбите на безбройни влюбени
в сълзливата самотност на скръбта,
в изтръпналата плахост на блажения съюз,
в прастарата любов, която все се обновява.
      
Неспирният поток на вечната любов
най-сетне влезе в неизменното си русло.
      
Всички възторзи, мъки и копнежи на сърцето,
всички блажени спомени за миговете на омая,
всички любовни песни на поетите от
всички краища и времена
отвсякъде са се събрали

в една-единствена любов пред твоите нозе.
      
Поразен от зло проклятие сред изблика на буйната ти страст,
животът ти застина в камък, чист, невъзмутим и хладен.
      
Легна в немия безкрай, където вехнещите дни се ронят
като мъртви цветове със семена,
за да поникнат пак в нови разсъмвания.
      
През нощта, когато морната челяд на прахта
се върна пак в прахта, ритмичният й дъх те докосна
със спокойното и широко майчинство на земята.
      
Диви бурени те вплетоха в цъфтящата си близост.
      
И морето на живота те окъпа с плисъка от ромон на листа,
жужене на пчели, подскачане на скакалци
и пърхане на пеперудени крила.
      
Цяла вечност ти притискаше ухо върху земята,
вслушвайки се в хода на невидимия пришелец,
при чийто допир тишината лумва в музика.
      
О, жена, грехът те разсъблече, а проклятието те изми
и тъй пречистена, ти въстана за ненакърнен живот.
      
Върху твоите клепачи днес трепти росата
на онази неизмерна нощ и
мъховете на вечнозелените години се залавят за косите ти.
      
В своето пробуждане ти сбираш чудото на новото рождение
и чудото на времето прастаро.
      
Ти си млада като новоразцъфтелите цветя
и древна като хълмите.
      
Окови? Те са окови наистина - тази обич и тази надежда в сърцата ни.
Те са като ръцете на майка, която притиска
детето си в топлината на своите обятия.
      
Кой би отнел от детето тази жажда на раснещия живот
и кой би разкъсал оковите на майчината прегръдка?
      
Помислих си, че имам да й кажа нещо,
когато нашите очи се срещнаха на пътя.
      
Помислих си, че имам да й кажа нещо,
когато нашите очи се срещнаха на пътя.
Но тя отмина и сега то се люлее ден и нощ
като ненужна лодка по безкрайния прибой на часовете —
нещото, което имах да й кажа.
      
Като светулките то трепка в моето сърце,
за да открие собственото си значение
в здрача на отчаянието —
нещото, което имах да й кажа.
      
Малки песни и малки неща ми идват наум тази сутрин.
      
Сякаш плавам по някаква бистра река
край света върху двата й бряга.
      
Удоволствието и мъката като брат и сестра
издалеч вдигат жални очи към лицето ми.
      
Домашната обич наднича от къта на своята хижа —
изпраща ме с поглед.
      
От прозореца на сърцето си аз се взирам
със жадни очи към сърцето на целия свят.
И усещам, че той ми е свиден с доброто и злото си.
      
Океане велик от неща, в тъмнината на твоите дълбини,
казват, имало перли и бисери неизброими.
Много вещи гмурци неуморно ги дирят.
Ала аз не желая да бъда сред тях.
      
Ти ще витаеш в тишината на сърцето ми,
подобно пълнолуние през лятна нощ.
      
Печалният ти поглед ще ме следва в дългите ми лутания.
Върху сърцето ми ще легне сянката на булото ти.
      
Твоето дихание, подобно пълнолуние през лятна нощ,
ще се зарее в сънищата ми и ще им придаде благоухание.
      
Безспирна е навалицата на дъжда, която уморява небесата.
      
Плачът на вятъра заглъхва в хлипания и въздишки.
      
Какво ли привидение преследва той в безпътната пустиня?
      
Нощта е безнадеждна като поглед на слепец.
      
Неистови вълни браздят реката, залутана в безбрежната тъма.
      
Ръмжи гърмът и зъбите на мълнията святкат.
Мъртва е светлината на звездите.
      
Хвърлих сърцето си в света — ти го повдигна.
      
Уж дирих щастие, а сбирах мъка —
ти ми донесе мъка и намерих щастието.
      
Сърцето ми бе пръснато на късове —
ти ги събра в ръка и ги наниза в наниза на любовта.
      
Остави ме от праг на праг да скитам,
та най-накрай да ми покажеш колко си наблизо.
      
Твойта любов ме потопи в дълбоката несрета.
Когато вдигнах поглед, аз видях, че съм, пред прага ти.
      
Сърцето ми като паун в дъждовен ден
разперва своите пера, обагрени с възторжените цветове на мислите,
и в тази си омая дири някакво видение в небето
с копнеж по някого, когото не познава.
Сърцето ми танцува.
      
А в небесата облаците тътнат,
пороен дъжд залива хоризонтите,
смълчани, гълъбите тръпнат в своите гнезда,
из наводнените ливади крякат жаби
и облаците тътнат.
      
Коя ли е онази в княжеската кула,
която е разплела тъмнината на косите си
и спуснала върху гръдта си синия воал?
      
Тя скача и се втурва диво под внезапните
светкавици,
а тъмните коси танцуват върху рамената й.
      
Сърцето ми като паун танцува,
дъждът барабани по младите листа на лятото,
свирукането на щурците кара
сянката на старото дърво да тръпне неспокойно,
реката е заляла своя бряг и мие селските поля.
Сърцето ми танцува.
      
Безгласната земя се взира в моето лице и ме притиска във обятията си.
      
Пръстите на звездите нощем галят сънищата ми.
      
Пръстите на звездите нощем галят сънищата ми.
Те знаят моето предишно име.
      
И в мислите ми идва пак усмивката на някакво лице,
видяно в заревото на най-първото разсъмване.
      
С любов е пълна всяка бучка пръст,
а цялата небесна шир — със радост.
      
Не се страхувам, че ще стана прах —
нали нозете му ще я докоснат!
Не се страхувам, че ще стана цвете —
нали той взема цветето в ръката си!
      
Той е в морето, на брега; той е на кораба,
на който плава всичко.
Каквото и да съм, блажен съм аз
и тази мила прах — земята — е блажена.
      
Ония, които са близко до мене, не знаят, че ти си по-близко от всички тях.
      
Ония, които говорят с мене, не знаят,
че сърцето ми е препълнено с твоите неизречени думи.
      
Ония, които се блъскат из пътя,
не знаят, че аз крача единствено с тебе.
      
Ония, които ме обичат, не знаят,
че тяхната обич те води в сърцето ми.
      
Татко, запали маяка си за нас,
залутаните тъй далеч от теб.
Нашето живелище е в съсипиите
под надвисналите сенки на страха.
      
Нашите сърца са сгърбени под бремето
на тежко отчаяние и когато се загърчим из прахта
при всяка милост и заплаха,
подиграли се над доблестта ни, ние те обиждаме.
      
Защото тъй се осквернява твоето достойнство в нас,
чедата твои — защото тъй угасва светлината ти
и в нашия окаян страх осиротялата земя
изглежда сляпа и безбожна.
      
Затуй аз още се надявам — не че руините ще заздравеят,
а че един нов свят ще избуи над тях.
      
Не се свенете, братя мои, да застанете пред гордите
и силните със бялото си одеяние на простотата.
Нека короната ви бъде от смирение,
а волността ви — волност на духа.
      
Издигайте престола Божи ден след ден
върху охолната разголеност на бедността си
и знайте, че огромното не е велико и гордостта не трае вечно.
      
Ти ще ме водиш от една звезда към друга,
за да ме будиш в нови и нови утрини на любовта.
      
Твоята обич влече прилива на битието ми през лабиринта
от каналите на нов живот към безпределните ти светове.
      
Безкрайният живот не ще остане никога обвързан
в неизменните вериги на безсмъртието,
а ще препуска от смърт до смърт към нови
безбройни храмове на светлината
във вечното си странстване на любовта.
      
Утрото свърши. Слънцето свирепо пече.
Бездомният пътник си търси подслон.
      
Денят свърши. Дойде време да се сбогуваме.
      
Нека твоите скръбни очи да поръсят с нежно сияние
прощалния път и докосването на
твоята тръпна ръка да напълни часа на раздялата.
      
Нощта е тъмна, пуста е къщата и леглото е празно,
запалено е само кандилото за последните обреди.
      
Блажен съм аз, че съм роден в тази земя
и че съм бил честит да я обикна.
      
Блажен съм аз, че съм роден в тази земя
и че съм бил честит да я обикна.
Какво от туй, че тя не притежава кралски съкровища —
достатъчно безценно е за мене живото богатство на любовта й.
Най-хубавият дар на благовонието за моето сърце
е от цветята й и аз не зная друго място,
дето луната може да изпълни
цялото ми същество с такава дивна прелест.
Първата светлина, открита пред очите ми,
беше от нейното небе и нека пак тази светлина
да ги целуне, преди завинаги да се затворят.
      
Ако те не се отзоват на гласа ти, върви сам.
      
Ако те се боят и се свиват безмълвно с очи към стената,
о, несретнико, разкрий мисълта си и говори сам.
      
Ако те се извърнат и те изоставят,
додето пресичаш пустинята, о, несретнико,
стъпчи тръните под нозете си
и по пътеката кървава тръгни сам.
      
Ако те не издигнат светилника,
когато нощта е от буря разбунена, о, несретнико,
възпламени сърцето си с мълнията на болката
и нека то лумне само.
      
Наричат те луд. Почакай до утре и помълчи.
      
Посипват главата ти с прах. Почакай до утре.
      
Може любимите ти да те изоставят, но ти не се коси, мое сърце.
      
Може братята ти да не помръднат от местата си,
но ти не се коси, мое сърце.
      
Стените са от камък и вратите са залостени.
      
Може да хлопаш пак и пак —
и да не се отворят, но ти не се коси, мое сърце.
      
Ей тъй за нищо изпълни ме с радост.
Само хвани ръката ми във твоята ръка.
      
В гъстеещата нощ грабни сърцето ми
и с него си играй както поискаш.
      
Крепко ме привържи към себе си със нищото.
Аз ще се просна в твоите нозе и ще притихна.
      
Под туй небе с мълчание мълчанието ще посрещна.
      
Ще се съединя с нощта и ще притисна земята до гърдите си.
      
Стори живота ми честит от нищото.
Пороен дъжд залива кръгозора.
Под вятъра жасминът се опива от собственото си благоухание.
      
От облаци потулени, звездите потайно трепкат.
Нека сърцето ми се преизпълни с нищо, освен със своята бездънна радост.
      
Аз диря и все диря по струните на арфата си тонове,
които да се слеят с твоите.
      
Тъй проста е пробудата на утрото,
течението на водата, росните капки по листите,
багрите в облаците, лунното зарево връз пясъка
покрай реката и поройният дъжд през нощта.
      
Аз диря тонове за песните си, прости и пълни като тия,
свежи и леещи живот, стари като света и всекиму познати.
      
Изгрява слънце, из ведро се лее дъжд,
в бамбуковия гъсталак листата бляскат,
ухание на разорана пръст изпълва въздуха.
      
Ръцете ни са силни, а сърцата — радостни,
додето от зори до мрак се трудим на полето.
      
Дух на поет танцува волно из ливадите,
навред изписва той зелените си стихове
и буди тръпки из оризовата нива.
      
Честито е сърцето на Земята
през слънчевите октомврийски часове,
в безоблачните пълнолунни нощи,
додето от зори до мрак се трудим на полето.
      
Разсъмва се вече и слънцето грейва на Изток,
запяват птици, ветрецът на утрото буди един нов живот.
      
В тревата избелява скелет на животно.
      
Изсъхналите кости — присмех зъл на Времето — ме учат:
Твоят край, горди човече, е като краят на добичето, което вече не пасе —
защото, източи ли се до последна капка кипналото вино на живота ти,
захвърлена ще бъде чашата завинаги.
      
Аз викам в отговор:
Моят живот не е само това, което плаща наема си
с пропадналите кости, за да изгуби всичко.