Какво каза Дамян Дамянов

      
Опърпано-клонесто-жълта
сиромахкиня с палто,
от друг подарено, нахълтва
при мен през стъклото.
      
А то
прилича на рамка картинна,
в която от тъжни бои
стои тя — една просякиня
и жълти монетки брои.
      
Ах, есен — предишна любима
и днешна старица!
      
Във теб
аз виждам пристъпваща зима
с крачета на босо дете,
изгубено в белите дебри
на първия падащ бял сняг!
      
Ето я бурята! Ето я!
Гняв, трупан с лета и столетия!
      
Сводът кънти разлюлян.
Свърши се жетвата, нашата!
Почва вършитбата, страшната
С кървавия харман.
      
Скърцат душите — диканите.
И се люлеят мегданите!
Земята със гръм се люлей:
„Долу властта, безчовечната!“
      
Говорят тояги и камъни!
Говорят надежди измамени!
Говори гневът най-суров.
      
Но жива е още България!
Надига пръстта тя, отваря я
И тръгна пак с кръста си чер.
      
Когато си на дъното на пъкъла,
когато си най-тъжен, най-злочест,
от парещите въглени на мъката
си направи сам стълба и излез
      
Когато от безпътица премазан си
и си зазидан в четири стени,
от всички свои пътища прерязани
нов път си направи и пак тръгни.
      
Светът когато мръкне пред очите ти
и притъмнява в тези две очи
сам слънце си създай и от лъчите му
с последния до него се качи.
      
Трънлив и сляп е на живота ребусът,
на кръст разпъва нашите души.
Загубил всичко, не загубвай себе си —
единствено така ще го решиш!