Какво каза Бианка Габровска

      
Дегустирах вина. Дегустирах любови.
И отпивах на екс. И до дъно.
      
Празни чаши и чувства. Но започвах отново.
Все изплувах, преди да потъна.
      
В океана огромен, наречен живот,
неведнъж, след безсмислени страсти,
между прилив и отлив намерила брод
си открадвах по къшейче щастие.
      
И тогава внезапно се разкъса вълната.
Връхлетя и разрони скалите.
      
От пенливи вина
по-искряща е късната песен…
      
Днес с несигурни стъпки – две напред, две назад…
с тебе влизаме в нашата есен…
      
Малко е тъжна. Даже е стряскаща
тази навъсена, зъзнеща зима…
      
Дните се точат, със зрънце пораснали.
Нощите стапят се, неуловими.
      
Ти си наблизо, на другия ъгъл.
Но ни разделя ледена бездна…
      
В път без посока отново си тръгнал.
      
Аз през реката ще търся пътека.
Но ледоходът отдавна го няма.
      
Стъпвам на пръсти, опипвам полека.
Чува се пукот. Ледът е измамен.
      
Вятър съюзник в небето ме вдига.
Ще те догоня ли в мрака? Едва ли…
      
Приятелю, бащите не умират.
А само си отиват в своя свят.
      
Събуждаш се. Навън е вече светло.
Как всичко си объркал през нощта!