Какво каза Бенджамин Хоф

      
- Като се събудиш сутрин, Пух -каза най-после Прасчо, - какво е първото нещо, което си казваш?
- Какво има за закуска? - отвърна Пух. – А ти какво си казваш, Прасчо?
- Какво ли вълнуващо ще се случи днес? - рече Прасчо.
      
Това стана, след като с няколко души говорихме за Великите Учители Мъдреци и някой казваше, че всички те идват от Изтока, а аз казах, че някои не са от там, но той продължаваше също като това изречение, без да ми обръща никакво внимание. И тогава аз реших да прочета някоя Мъдрост от Запада, за да докажа, че светът се състои от повече от една половина.
      
Когато разбраха намеренията ми, учените извикаха: „-Абсурд!", и тям подобни. Други твърдяха, че това е най-глупавото, което са чували някога, и че аз навярно сънувам. Някои пък казаха, че идеята си я бива, но е доста трудна.
      
- И най-лесният начин да направим това е да отидем замалко в Китай.
-Какво? - попита Пух с широко отворени от удивление очи. - Точно сега?
      
Същността на принципа на Недялания Камък е, че в първичната си простота нещата съдържат своя собст­вена, естествена сила, сила, която лесно може да се изхаби и загуби, когато тази простота се наруши.
      
Той знаеше, че едната е дясна и че ако си решил коя от двете е дясна, другата остава да е лява, ала все не можеше да се сети как да започне.
      
Те си почиваха в една пясъчна яма насред гората. На Пух взе да му писва в нея и подозираше, че тя ги преследва, защото накъдето и да тръгнеха, винаги стигаха до нея и всеки път, когато тя се появеше сред мъглата, Зайо казва­ше победоносно: „Сега зная къде сме!", Пух произнасяше тъжно: „И аз", а Прасчо не казваше нищо. Той се бе опитал да измисли да каже нещо, но единственото, което му дойде наум, беше: „Помощ, помощ!", а изглеждаше глупаво да каже това, когато Пух и Зайо бяха с него.
      
- Какво би станало - каза бавно Пух, - ако веднага щом тази Яма изчезне от погледа ни, се опитаме да я намерим отново?
- Каква полза от това? - попита Зайо.
- Ами - отговори Пух - ние непрекъснато търсим Дома си и не го намираме, та си мисля, че ако започнем да търсим Ямата, сигурно няма да я намерим и това ще бъде Нещо Хубаво, защото тогава може би ще намерим нещо, което не сме търсили и което би могло да бъде точно това, което наистина сме търсили.
      
И ако Умния Зайо не притежава абсолютно всичко необходимо, Мрънкалото Ийори положително също го няма. А защо? Поради това, което можем да наречен Синдрома Ийори. Бихте могли да кажете, че докато дребният номер на Зайо е Знанието да Бъдеш Умен, а номерът на Бухала - Знанието да Изглеждаш Мъдър, при Ийори това е Знанието да се Оплакваш от Нещо. Както може да го проумее всеки, който не го притежава, Синд­ромът Ийори застава на пътя на неща като мъдростта и щастието и доста пречи на всяко истинско Постижение в живота.
      
Ако елиминирате арогантността, объркаността и някои други неща, които се пречкат там, рано или късно ще откриете тази проста, детинска и загадъчна тайна, позната на тези, които въплъщават Недялания Камък: животът е веселие.
      
От природата на Недялания Камък идва способност­та да се наслаждаваш на простото и спокойното, на естественото и обикновеното. Наред с това идва и способността да се вършат нещата спонтанно и сполуч­ливо, колкото и странно да изглежда някому това на моменти...
      
Според даоистите ерудираният интелект може да бъде полезен при анализа на някои неща, но по-дълбоките и глобални проблеми са избън пределите на ограничените му възможности.
      
Кладенчовата жаба не може да си представи океана, нито лятното насекомо може да си представи леда.
      
На всичкото отгоре е много трудно да се намери каквото и да е от духа на даоизма в бездушните съчине­ния на лишения от чувство за хумор Академичен Собст­веник на Погребално Бюро, чиито избелели Дисертации съдържат от същината на даоистката мъдрост не повече, отколкото восъчен музей.
      
- Драги ми Пух - каза Бухала, - Всеки знае, че се пише Фторник.
- Така ли? - попита Пух.
- Разбира се - каза Бухала. - в последна сметка това е вторият ден на седмицата!
- Аха, така ли било? - запита Пух.
- Добре, Бухале - казах аз. - Тогава какво следва след фторник?
- Третник. - отговори Бухала.
- Бухале, само оплиташ нещата - казах аз. - Става дума за деня след вторник и той не е Третник, нито пък Четвъртък.
- А какъв е тогава? - попита Бухала.
- Ами че Днес! - изквича Прасчо.
      
И понякога оставаме с впечатлението, че тези страховити думи само ни пречат да разбираме. По този начин Учените изглеждат Недостижими и едвали могат да бъдат заподозрени в Незнание на Нещо. В края на краищата от научна гледна точка е престъпление да не знаеш всичко.
      
Но понякога е малко трудно да се разбере знанието на учения, понеже то като че не се връзва със собствения ни житейски опит. С други думи, Знанието и опитът не говорят непременно на един и същи език. Но нима не е по-ценно познанието, което произтича от опита, в сравнение със знанието, което не произтича от него?
      
Знанието и опитът не говорят непременно на един и същи език.
      
Но нима не е по-ценно познанието, което произтича от опита, в сравнение със знанието, което не произтича от него?
      
В Понеделник - слънце горещо,
почуда в мене цари:
Вярно ли е, или не е,
че какво е кое и кое е какво?
      
Във Вторник, щом град и сняг завали,
нараства в мене едно чувство,
че надали някой си знае
дали онези са тези или тез са онез.
      
В Сряда пък - синьо небе.
И аз се мотая без нищо предвид;
понякога чудно ми става, дали ще е вярно,
че кой е какво и каквото е кой.
      
В Четвъртък студ щом засвие
и скреж заблещука по клонките бели,
как лесно се вижда от всеки един,
че тез са чии - но чии пък са тези?
      
За Съсухрените Учени поставянето на наименования на нещата е най-съществената работа на света.
      
И така, учените могат да бъдат много полезни и необходими, макар и по техния отегчителен и скучен начин.
      
И още едно смешно нещо за Знанието на Книжовника, на учения или на когото и да било: то винаги се старае да обвини ума на Недялания Камък, като го нарича Невежество, за проблеми, които пряко или непряко създава само, поради собствената си ограниченост, късогледство или небрежност.
      
- Щом ти казвам! Хора идват и влизат в тази Гора и казват: „Тук е само Ийори, така че много важно!" Щурат се насам-натам и се хилят: „Ха-ха!" Но знаят ли нещо за А? Не знаят. За тях то представлява само три пръчки. Но за Образованите - забележи това, малък Прасчо - за Образо­ваните, а не за Пухове и Прасчовци, това е едно Великолепно и славно А. Не просто нещо, което всеки може да дойде и да окепази! - добави той.
      
За всеобщо щастие планът се провали, както рано или късно става с Умните Планове.
      
Интелигентността в края на краищата си има грани­ци.
      
Интелигентността в края на краищата си има грани­ци. С течение на времето механичните й преценки и умни забележки започват да се оказват неточни, защото тя поначало не се задълбочава много в нещата.
      
Що е туй, що е туй, що е това
-муха не птичува, но птица лети.
Дай ми гатанка или сам отгатни:
Що ли е, що ли е, що е това?
      
Що е туй, що е туй, що е това –
риба не свири, не свиря и аз.
Питай ме само - и казвам завчас.
Що ли е, що ли е, що е това?
      
Що е туй, що е туй, що е това –
защо едно пиле - не зная и аз.
Питай ме само - и казвам завчас.
Що ли е, що ли е, що е това?
      
И въпреки това ще се изненадате, като разберете колко много хора нарушават този прост принцип всеки ден от живота си и се опитват да наместят квадратни клечки в кръгли дупки, пренебрегвайки явната истина, че Нещата са Такива, каквито Са.
      
Оплакваш се, че дървото ти няма стойност като мате­риал. Но можеш да използваш сянката му, за да си почиваш под закрилящите му клони и да се разхождаш под него, възхитен от естеството и вида му.
      
И щом то не е застра­шено от брадва, какво би могло да представлява опасност за съществуването му?
      
С други думи, всяко нещо има свое собствено място и предназначение.
      
Ко­гато човек познава и уважава собствената си Вътрешна Природа, той знае къде му е мястото.
      
Храната за един е често отрова за други, а това, което е очарователно и възбуждащо за някои, може да бъде опасна уловка за други.
      
Няма нищо лошо в това, да не можеш да свириш, особено ако си риба.
      
Но куп неща могат да се обърнат надолу с главата, ако опитваш слепешката да правиш това, за което не си създаден.
      
Нито рибата живее по дърветата, нито птиците прекарват дълго под водата.
      
За нещастие някои хора, които винаги са се смятали за по-умни от рибите и птиците, не са толкова умни и причиняват големи неприятности както на себе си, така и на другите.
      
Ако се изправите пред факта, че имате, да кажем, слаби мускули, можете да се заемете с подхо­дящи неща и евентуално да станете силни. Но ако пре­небрегнете Тази Даденост и се напънете да извадите нечия кола от канавката - в какво ли състояние ще се окажете след това?
      
И дори да имате по-яки мускули от когото ида било, все пак не бихте могли да преобърнете товарен влак.
      
Мъдрият знае границите на своите възможности, глупакът - не.
      
Но тогава дойдоха Пух и Прасчо и естествено Пух тутакси разбра какво точно се е случило. Е, не съвсем тутакси...
- Това е Ягулар! - извика той.
- Какво правят Ягуларите? - попита Прасчо с надежда, че те няма да го правят.
      
„Една болест - дъ­лъг живот; никакви болести - кратък живот." С други думи, тези, които знаят какво им е и вземат съответните мерки, имат шанс да живеят по-дълго от тези, които се смятат за съвършено здрави и не обръщат внимание на болестите си и на слабите си места. В този Смисъл някоя Слабост би ви направила голяма услуга, стига да си признаете, че тя съществува.
      
И това е бедата с Тигрите: те могат да правят всичко. Много нездравословно.
      
Ако разберете границите на своите възможности, ще можете да действате в съгласие с тях, вместо да ги оставяте да работят против вас и да ви се пречкат, което впрочем те правят винаги когато ги пренебрегва­те, независимо дали го съзнавате или не. И едва тогава ще установите, че ограничените ви възможности могат да се окажат вашата сила.
      
Науката обича да се перчи и да остроумничи, като слага етикети на всичко, но ако се вгледате отблизо, ще видите, че те всъщност не казват кой знае какво.
      
Важното е, че всъщност нямаме нужда да знаем.
      
Няма­ме нужда да имитираме Късогледата Наука, която се взира в света през електронен микроскоп, търси отговори, които никога няма да намери, вместо това обаче повдига още повече въпроси. Няма нужда да играем роля­та на Абстрактен философ, който задава излишни въп­роси и дава безсмислени отговори. Това, което трябва да направим, е да признаем Вътрешната Природа и да боравим с Нещата Такива, каквито Са.
      
Пух се почеса с лапа по носа и каза, че Муслона може би ще се разхожда наоколо, като си тананика някоя песничка. Ще погледне небето, за да види дали ще вали и няма да забележи Много Дълбоката Дупка, докато хлътне до половина в нея. А тогава ще бъде вече твърде късно.
      
Пух пак си почеса носа и призна, че не се е сетил за това. Но след малко целият светна и каза, че ако вече вали, Муслона ще погледне към небето, за да види дали ще се проясни и така няма да види Много Дълбоката Дупка, докато хлътне до половината в нея... А тогава ще бъде вече твърде късно!
      
А най-добрият начин да сте сигурни, че Муслона ще падне в душната, след като вече сте я изкопали, е да поставите в нея нещо, което Муслоните обичат, напри­мер торбичка с фъстъци или...
- Мед - Каза Пух. -Мед!
      
Пух иска да знаем, че думите Що е това представля­ват начин да се каже Вътрешна Природа.
      
След като знаем вече принципа, можем да разгледаме приложенията му.
      
Както приехме вече, няма две еднакви снежинки, дървета или животни. Нито пък двама души могат да бъдат еднакви. Всичко си има своята собствена Вътрешна Природа.
      
За разлива от други форми на живот обаче хората лесно биват отклонявани от това, което е добро за тях, защото притежават Разум, а Разумът може да бъде заблуждаван.
      
Когато разчитаме на Вът­решната Природа, тя не може да бъде излъгана. Много хора обаче нито се вглеждат, нито се вслушват в нея и следователно не разбират и себе си особено добре. А щом не се разбират достатъчно, те не уважават и себе си достатъчно, поради което се влияят лесно от други.
      
Но вместо да бъдем подведени от обстоятелствата и манипулирани от тези, които могат да видят слабос­тите в поведението ни, които ние самите не виждаме, можем да действаме съобразно със собствените си характерни особености и сами да управляваме живота си.
      
Пътят на Самоупованието започва с приемане на това, което сме, това, с което разполагаме, и това, което е най-добро за нас.
      
Как би стигнал много далеч,
ако не знаеш Кой Си?
      
Как би правил, каквото трябва,
ако не знаеш с какво Разполагаш?
      
Как би правил, каквото трябва,
ако не знаеш с какво Разполагаш?
И ако не знаеш кое да Извършиш
от всичко, що е пред теб.
      
Щом свършиш, пред тебе ще има
просто неразбория - и то без следа
от всичко чудесно, що би било -
стига да знаеш Кой, Кое и Какво.
      
Рано или късно ние сигурно ще открием някои неща за себе си, които не ни се нравят.
      
Рано или късно ние сигурно ще открием някои неща за себе си, които не ни се нравят. Но след като веднъж установим, че ги има, можем да решаваме какво да ги правим.
      
... вместо да се борим, за да изличим това, което обикновено наричат отрицателни чувства, можем да се научим да ги използваме в положителна насока. Можем да опишем този принцип ето така: докато удрянето по клавишите на пианото може и да вдига шум, то премахването им не спомага особено за създава­нето на музика. А принципите на Музиката и Живота според нас не са чак толкова различни.
      
... няма умение, което да е твърде безполезно, твърде противно или твърде незначително. Зависи само какво правиш с него и за какво го използваш. Както отбеля­зва Лао-дзъ, лошото може да бъде суровина за доброто.
      
Твърде често най-лесният начин да се освободим от някой Минус е да го превърнем в Плюс.
      
Понякога ще откриете, че някои черти, които упорито се стремите да премахнете, впоследствие се връщат по някакъв на­чин.
      
Понякога ще откриете, че някои черти, които упорито се стремите да премахнете, впоследствие се връщат по някакъв на­чин. Но ако вършите подходящи неща, те ще се върнат по подходящ начин. А понякога точно тези склонности, които ненавиждате най-много, могат да се проявят във вярна светлина и в подходящо време и да ви спасят някак си живота. Ако това ви се е случвало някога, ще помис­лите два пъти, преди да решите напълно да се Самоотблъснете.
      
И така, за да премахне самохвалството у Тигъра, Зайо излиза с още един от знаменитите си планове: Зайо, Пух и Прасчо да заведат Тигъра в средата на Гората, където той никога не е бил, и да го загубят там. И оттогава нататък той ще бъде един Малък и каещ се Тигър, който вече не се перчи.
Е, дотук за Интелигентността, както би казал Ийори, защото както се развиват нещата, Зайо изпозагубва Всички, Включително и себе си.
      
А в историята с Грозното Пате, кога то престава да се чувства грозно?
      
Всеки от нас носи нещо особено, нещо като Лебед, скрито някъде навътре в него. Но докато разберем, че е там, какво бихме могли да прабим, освен да цапаме във водата наоколо.
      
Мъдрите са Такива, Каквито Са. Те действат с това, което имат, и правят това, Което могат.
      
Има неща, отнасящи се до нас, от които трябва да се отървем; има неща, които трябва да променим.
      
По пътя към полезността и щастието много от тези неща ще се променят сами, а върху другите може да се работи междувременно.
      
Първото, което е необходимо да направим, е да приемем и да повярваме на Вътрешната Си Природа и да не я губим от око. Защото в Грозното Пате се крие Лебед, от Ароган­тния Тигър наднича Спасителят, който знае Пътя, и у всеки от нас има нещо Особено, което трябва да съхра­ним.
      
Докато стигнеше до края на Гората, потокът нарастваше и почти се превръщаше в река. Вече пораснал, той не бягаше, не подскачаше и не блещукаше по пътя си, Както обикновено правеше на младини, а се движеше по-бавно. Защото сега вече знаеше накъде отива и си казваше: „Няма защо да се бърза! Все ще стигна някой ден!"
      
Грешки се правят - или измислят - от човека, съществото с Претоварения Мозък, който чрез вмешателство и напън се дистанцира от поддържащата го мрежа от естествени закони.
      
- Ийори, какво правиш там? - попита Зайо.
- Познай до три пъти, Зайо: копая дупки в земята? Грешка. Скачам от клон на клон на млад дъб? Грешка. Чакам някой да ми помогне да изляза от реката? Правилно! Дайте време на Зайо и винаги той непременно ще намери отговор!
      
Тогава на Пух му хрумна идея. Ще хвърлят камъни в реката, камъните ще направят вълни и вълните ще изтласкат Ийори на брега. Зайо сметна идеята за добра. Ийори пък не.
- Ами ако го ударим по погрешка? - попита Прасчо загрижено.
— Или да допуснем, че го улучите не по погрешка! - Каза Ийори. - Помисли за Всички Възможности, Прасчо, преди да почнете да се забавлявате!
      
Както обикновено Интелигентността си приписва всичко, което може. Но не Интелигентният Ум отговаря за уреждането на работите. Умът е този, който вижда какво има пред себе си и следва природата на нещата.
      
Егоцентричната Страст се опитва да вкара насила облата пръчка в Квадратна дупка и квадратната пръчка в кръгла дупка.
      
Интелигентност­та се опитва да вкара насила облата пръчка в квадратна дупка и квадратната пръчка в кръгла дупка.
      
Интелигентност­та се опитва да вкара насила облата пръчка в квадратна дупка и квадратната пръчка в кръгла дупка. Интелиген­тността се опитва да измисли по-лукави начини за пос­тавяне на пръчките там, където не им е мястото. Знанието се опитва да обясни защо облите пръчки пасват в кръгли дупки, а не в квадратни.
      
А когато се напъваш много, нищо не става.
      
Най-сигурният начин да станеш Напрегнат, Не-ловък и Объркан е да развиеш мозък, който много се напъва - такъв, който мисли много.
      
Но за повечето хора, ако изопачим цитата на един стар западен философ, случаят е „Мисля, следователно съм объркан!".
      
Ако срав­ниш Града с гората, може би ще започнеш да се чудиш защо точно човекът е този, който се разкарва насам-натам и се класифицира като висше животно.
      
През вековете обаче човек е развил ума, който го отделя от действителния свят, от света на природни­те закони.
      
Ако си в хармония с Начина, по който Стават Нещата, тогава те се уреждат така, както трябва, независимо какво мислиш в момента.
      
„Сега не е най-подходящото време да се прави това! Я по-добре да тръгна натамГ' Нещо подобно. Когато постъп­вате по такъв начин, хората могат да кажат, че имате нещо като Шесто Чувство. А всъщност това е Чувст­вителност към Обстоятелствата. Съвсем естестве­но. Странното е само когато не се вслушвате.
      
Никога сила не се посреща със сила; тя се преодолява с отстъп­чивост.
      
Имало един човек, който не обичал да вижда следите от стъпките и сянката си. Решил да се отърве от тях и започнал да тича. Но докато тичал, се появили още повече следи от стъпки, а сянката му го следвала неотклонно. Мислел, че тича много бавно, хукнал по-бързо, докато накрая се строполил и умрял. Ако беше спрял - нямаше да има стъпки. Ако си беше полегнал на сянка - сянката му щеше да изчезне.
      
Заетият Бързак е почти винаги отчаяно активен. Ако го попиташ какви са житейските му Интереси, ще ви покаже списък от физически Дейности, като например:
Парашутизъм, тенис, крос, федербал, ски, плуване и водни ски.
      
Атлетичният тип Бързак - един от многото обикновени разновидности - се занимава, както казва той, с физическа хармония. Но по някакви си причини, той я разглежда като нещо, което се насажда отвън, а не такова, което се изгражда отвътре. Затова той бърка упражнението с работа. Той работи, докато работи; ра­боти, когато се упражнява, а по-често отколкото об­ратното - работи, когато играе.
      
Да го кажем така: ако искате да сте здрави и задово­лени, просто наблюдавайте какво прави някой Зает Бързак и после правете обратното. Ето ви един там, който крачи напред-назад, дрънка монетите в джоба си и нервно си поглежда часовника. Самата гледка те кара да се чувстваш уморен. Хроничният Бързак винаги дава вид, че трябва да отиде някъде, най-малкото на някакво изкуствено, физическо равнище. Той не излиза на разходка - просто няма време.
      
Религията, науката и деловата етика на нашия Зает Бързак са опитали с всички средства да ни убедят, че някъде си ни чака Голямата Награда и че би трябвало да прекараме живота си в работа като ненормални само и само да я достигнем.
      
Един начин на живот, при който има непрекъснато „зад ъгъла", „след следващата стъпка", е в противоречие с естествения порядък на нещата и така ти пречи да бъдеш щастлив и добър, че само малцина стигат дотам, където биха били естествено на първо място - Щастливи и Добри: останалите се отказват и изпокапват край пътя, като проклинат света, който не им е виновен, а съществува, за да ни показва пътя.
      
Тези, които смятат, че наградите в живота се нами­рат някъде зад дъгата...
- ... си Прегарят много филийките - Каза Пух.
      
Погледнем ли няколко години назад, виждаме, как Зае­тите Бързаци в тази част на света - Пуританите, фактически се пребиваха до смърт от работа по полето, без да получат нищо особено в замяна на огромните си усилия. Всъщност те гладуваха, докато по-мъдрите жи­тели им показваха как да бъдат в хармония с ритъма на земята. Сега ще садите, сега ще почивате. Сега ще обработвате земята, а сега ще я оставите. Пуританите никога не разбраха истински втората част, никога и не повярваха истински в нея. И така след две-три столетия назорване, насилване и изстискване на плодородната навремето земя, и след няколко години по-нататъшно изчерпване на енергията й посредством синтетични стимуланти, сега ябълките ни имат вкус на картон, портокалите са с вкус на топки за тенис, а крушите приличат на подсладен стиропор - всички те са продукти на почва, лишена от почивка. Не е нужно да се оплакваме, но Това е положението.
      
Твърдоглавите последователи на споменатата по-рано религия на Веселбопотъпкващите Плътопоклонници не можаха да оценят красотата на безкрайната гора и на бистрите води, които се появиха пред тях в свежия зелен континент на Новия Свят. Вместо това те разглеждаха като чужди и застрашителни раят, който цару­ваше там, и хората, които живееха в хармония с него, като нещо, което трябва да бъде нападнато и покорено, защото всичко това препречваше пътя им към Голяма­та Награда.
      
Все пак от Жалкия Пуритан е произлязъл Неспокойни­ят Пръв Поселник, а от него - Самотният Каубой, който винаги язди към залеза, търсейки нещо по следата. От този лишен от скрупули, неудовлетворен предтеча е произлязъл Заетият Бързак, който също като прадеди­те си не се е чувствал никога у дома си, спокоен, в тази Дружелюбна Страна.
      
Но подобно на родители на прекале­но палави деца мъдрите откриват, че не могат да бъдат едновременно навсякъде.
      
В действителност всяка цивилизована стра­на в света си има някакъв еквивалент - място, където хората могат да се хранят, да се отпуснат и да се поразприказват, без да се притесняват колко е часът и без да се налага да тръгнат, щом си изядат храната.
      
Фактически, ако времеспестяващите уреди действи­телно пестяха време, щяхме да го имаме на разположение повече от когато и да било в човешката история.
      
Наистина е голямо удоволствие да оти­деш някъде, където няма времеспестяващи устройства, защото едва тогава разбираш, че имаш много Време.
      
Главният проблем с тази велика мания за Пестене на Време е прост: не можете да го спестите. Можете само да го изразходвате.
      
Главният проблем с тази велика мания за Пестене на Време е прост: не можете да го спестите. Можете само да го изразходвате. Но можете да го прекарате мъдро или идиотски. Заетият Бързак обаче изобщо няма време, защото е твърде зает с прахосването му, докато се опитва да го спести. И като се старае да спести всяка секунда от него, накрая излиза, че е пропилял цялото.
      
Съветвал тези, които желаят да са здрави, „да седят като костенурка, да вървят като гълъб и да спят като куче". На въпроса за голямата му тайна той отговарял: „Вътрешен покой."
      
Целта не означава вече толкова много, след като е постигната.
      
Наградата не е толкова голяма, след като е дадена.
      
Ако сумираме всички награди в живота си, няма да се получи кой знае какво. Но ако съберем интервалите от време между тях, ще получим сериозен резултат.
      
Какво ли би станало, ако можехме да му се наслаждаваме?
      
Всеки път след като постигнем целта, тя не е вече Такова Забавление и ние се протягаме към следващата, и следващата, после следващата...
      
Това не означава, че целите, които сме си поставили, нямат стойност. Имат, и то главно за това, че са ни накарали да преминем през процеса, а самият процес е този, който ни е направил мъдри, щастливи или каквито и да било.
      
Ако вършим нещата не както трябва, се чувстваме жалки, гневни, объркани и тям подобни. Ние мислим, че целта трябва да бъде правилна и благотворна, за да осигури ползотворен процес. Но независимо от това важното е процесът.
      
Наслаждението от процеса е тайната, която заличава митовете за Голямата Награ­да и Пестенето на Време. Може би това ще помогне за обяснението на всекидневната значимост на думата Дао, Пътя.
      
Как бихме могли да наречем момента, преди да започ­нем да ядем меда? Някои биха го нарекли предвкусване, но смятаме, че е нещо повече. Ще го наречем осъзнаване.
      
Когато се оставим на наслаждението от това, което ни заобикаля, и оценим факта, че живеем, ще открием, че вече нямаме никакво време да бъдем Заети Бързаци. Но всичко е наред, защото да бъдеш Заетият Бързак е страхотна загуба на време. Както пише поетът Лу Ю:
Облаците над нас се сливат и разделят. Бризът на двора си отива и се връща. Такъв е животът - защо не починем? Кой би ни спрял да празнуваме?
      
Но както и да е, това ни довежда до онова, което се каним да обсъждаме тук - радостта от живота и как да бъдеш Особен. Всеки е Особен, знаете.
      
Прасчо беше толкова разбълнуван от идеята да бъде Полезен, че забрави да се страхува повече, и когато Зайо продължи с това, че Кенгите били свирепи само през зимни­те месеци, а през останалите са Разположени Нежно, той едва се свърташе на едно място и жадуваше да стане по-скоро полезен.
      
Независимо доколко сме полезни, понякога ни е необходимо време, за да осъзнаем собствената си стойност.
      
За да можем да управляваме живота си и да направим нещо с трайна стойност, рано или късно трябва да се научим да вярваме.
      
В 1827 година един трийсет и две годишен мъж стоял на брега на езерото в Линкълн парк в Чикаго и искал да се удави в тъмните води. Дъщеря му била починала, фирма­та банкрутирала, репутацията му била съсипана, пропил се и станал алкохолик. Гледайки езерото, той си задал въпроса, какво би могъл да направи един малък човек в неговото положение. И тогава го осенил отговорът: вече бил свободен да поема рискове, да действа от собс­твено име и така да помага на другите. Върнал се вкъщи и се отдал на онова, което мислел, че светът искал от него да свърши, а не което бил научен да прави. Наблюдавал законите на естествения свят и преобразувал в съответствие с тях собствените си житейски принци­пи, докато накрая променил напълно целия си живот. Именно тези закони го вдъхновявали и подкрепяли в най-големите му постижения. Но без да вярва и рискува, приносът му към човечеството никога нямаше да бъде направен и никой нямаше да почита името на Бъкминстър Фулър.
      
В 1854 едно момче от Порт Хурон, Мичигън, било отстранено от училище, защото „създавало неприят­ности". Било прекарало там само три месеца и това щяло да остане единственото официално образование в живота му. По-нататк то работило като лаборант. Работата приключило, след като взривило лаборатори­ята. Шефът му го изхвърлил, като му заявил, че от него никога нищо няма да излезе. Но той си имал план. Искал да изучи механичното приложение на природните закони. След време станал най-изтъкнатият изобретател в американската история, с повече от хиляда и триста американски и чужди патенти, регистрирани на негово име, едно име, което е синоним на умеещ да решава проблемите гений, името на Томас Едисон.
      
Песимистите по света, които играят „на сигурно", не постигат никога нищо особено, защото не разглеждат обстоятелствата ясно и обективно, не съзнават и не вярват в собствените си способности и не ги прилагат за преодоляване дори на най-дребния риск.
      
Както Пух откри Северния полюс, така и ние, щом като видим какво е положението и какво можем да направим, трябва да оползотворим всичко, което наме­рим наоколо, за да свършим това, което се иска. В повечето случаи нещата, които ни трябват, са си на мястото; всичко, което е нужно да направим, е да извлечем полза от тях.
      
Смятаме за много важно, че лишените от съчувствие не притежават никаква мъд­рост. Познания - да, интелигентност - може би, но мъдрост - не. Интелигентният мозък не е сърце. Позна­нието много не го е грижа. А Мъдростта - да.
      
Седнал доволен край Уолдън Понд, преди няколко годи­ни един Мъдър Съзерцател писа: „Повечето хора водят живот на тихо отчаяние." Тогава отчаянието може и да е било тихо. Но сега е оглушаващо.
      
Желаете ли да сте истински щастливи? Можете да започнете с това, което сте, и това, което имате. Искате ли да сте наистина за окайване? Може да започ­нете да недоволствате.
      
- А как правиш Нищо? - попита Пух, след като дълго се чуди.
- Ами, когато някой ти викне, точно когато си тръгнал да го правиш: „Какво смяташ да правиш, Кристофър Ро­бин?", а ти кажеш: „О, нищо!", а после отиваш и го правиш.
- Аха, разбирам - каза Пух.
      
Знанието странствало на Север към изворите на Тъмна­та Вода и се изкатерило по Незабележимия Хълм, където срещнало Безмълвното Бездействие.
- Ще ти задам три въпроса - казало то. - Първо, какви мисли и усилия ще ни доведат до разбирането на Дао? Второ, къде трябва да отидем и какво трябва да направим, за да намерим покой в Дао? Трето, откъде трябва да тръгнем и кой път да следваме, за да постигнем Дао?
Безмълвното Бездействие не му отговорило.
Тогава Знанието поело на Юг към страната на Светла­та Вода и се изкачило на хълма краят на Съмненията, където видяло Импулсивния Оратор. Задало му същите въпроси.
- Ето отговорите - отвърнал той. Но щом заговорил, се объркал и забравил за какво става дума.
Тогава Знанието се върнало в двореца и попитало Жъл­тия Прародител, който му казал:
- Да не мислиш за нищо и да не полагаш никакво усилие -това е първата стъпка към разбирането на Дао. Да не отиваш никъде и да не правиш нищо, е първата стъпва към намирането на покой в Дао. Да тръгнеш отникъде и
      
За даоиста нищо­то е Нещо, а Нещото - поне в тоя вид, в който мнозина го смятат за Важно, - е наистина съвсем нищо.
      
На връщане от планините Кун-лун Жълтият Прароди­тел загубил Черния бисер на Дао. Изпратил Знанието да го намери, но Знанието не успяло да го разбере. Изпратил Далечното Виждане, но то било неспособно да го види. После изпратил Красноречието, но Красноречието не било в състояние да го опише.
Най-после той изпратил Празния Ум и Празният Ум се върнал с бисера.
      
Един Празен Ум е ценен с това, че намира и перли, и опашки, и разни неща, защото може да види какво има пред себе си. Претъпканият Ум не е способен на това.
      
Какво освежително намират толкова много и толкова различни хора в един даоистки пейзаж?
      
Какво толкова има в прес­ния сняг, в чистия въздух, в кристалната вода?
      
Като тишина след глъч или прохлад­на бистра вода през горещ летен ден Празнотата про­чиства разхвърляния Ум и зарежда батериите на духов­ната енергия.
      
Много хора обаче се страхуват от Празнотата, защо­то им напомня на Самота.
      
Много хора обаче се страхуват от Празнотата, защо­то им напомня на Самота.
      
Когато Самотата пропълзи през вратата, пускаме Телевизора, за да я прогони. Но тя не си отива.
      
Вместо нея си отиват някои от нас, а след като захвърлим празнотата на Голямата Задръстена Мръсотия, откриваме пълнотата на Нищото.
      
Да разгледаме за момент в общи линии Празнотата. Или в хубавата музика? Както го е изразил Клод Дебюси: „Музиката е пространството между нотите!
      
Ти си надхвърлил ограниченията на времето и познани­ето. Аз съм далеч след тебе. Ти си намерил Пътя!
      
Докато Бистрият Ум слуша как пее птица, Претъпканият-и-Пълен-Със-Знания-и-Интелигентност Ум размишлява какъв вид е птицата, която пее.
      
Познанието и Интелиген­тността имат склонност да се занимават с погрешни неща, а един ум, объркан от Знания, Интелигентност и Абстрактни Идеи, се стреми да преследва неща без значение, или които дори не съществуват, вместо да види, оцени и използва това, което е под носа му.
      
Да събира, да анализира, да подрежда и съхранява ин­формация - тези и още функции Умът може да изпълнява толкова автоматично, изкусно и леко, че и най-сложният компютър изглежда пластмасова играчка в сравнение с него.
      
В един такъв особено натоварен ден императорът бил закаран до една зала за някаква среща. Но когато прис­тигнал, там нямало никого. Застанал той в средата на голямата зала, мълчал няколко мига, след което се поклонил на празното пространство. Обърнал се към придружаващите го с широка усмивка: „Ще трябва да насроч­ваме повече такива срещи!" - им казал той. - „Такова удоволствие не съм изпитвал от много време!"
      
Да се изразходва интелектът, както елементарно се постъп­ва, за неща, за които обикновено го използват, е горе-долу толкова неефективно и неподходящо, колкото употре­бата на магическа пръчка за отваряне на консерва с боб.
      
Силата на бистрия Ум е неописуема.
      
Силата на бистрия Ум е неописуема. Но тя може да се придобие от всеки, който може да оцени и използва стойността на Нищото.
      
Да речем, че нещо ти хрумне или, както по-точно би казал Пух - дойде ти идея. Откъде идва тя?
      
Но възрастният не е най-високата степен в развити­ето. Краят на цикъла е назависимото, с ясен Ум, всевиждащо Дете.
      
Защо просветлените изглеждат изпълнени със светлина и щастие също като децата? Защо понякога дори приличат на деца и говорят като тях?
      
Защо просветлените изглеждат изпълнени със светлина и щастие също като децата? Защо понякога дори приличат на деца и говорят като тях? Защото са такива. Мъдрите са Деца, които Знаят. Умовете им са се освободили от безбройните нещица на нищожното учение и са пълни с мъдростта на Голямото Нищо, Пътя на Вселената.